Посрещат ни приятели. Американски разстояния.
Как кацнахме, през къде минахме, как си взехме багажа – всичко това остана в мъглата от адреналин, паднала от всепогълналото ни чувство за сбъдната мечта. Сред многото глави на посрещачите виждаме само усмивките на нашите приятели. Излизаме от зоната за сигурност и попадаме в прегръдките на презокеанските си невиждани от две години приятели. Тайно и почти невидимо се просълзяваме и думите ни се провират леко посмачкани през свитите ни гърла. То думите са малко – повечето са щастливи възклицания.
Разпределяме си солидарно багажа и по застлания с мокет под тръгваме към изхода. Излизаме, не, не излизаме, а влизаме в огромен паркинг и за наше учудване след няма и петминутно провиране между редиците от коли, намираме точно нашата. Не нашата, естествено, а тази на американските ни приятели, едната от двете, които имат. То тук, като проходиш и тичаш в магазина да си купиш първо кола.
Товарим багажа и натежали от надежди и пътища тела в неизвестната за нас американска марка кола и се запътваме към изхода. Бетси, колата е нейната и тя кара, подава едно листче на паркинга, плаща няколко долара, и излизаме в прохладната и първа за нас калифорнийска нощ.
Попадаме в центъра на чезнеща в безкрая на тъмнината спирална галактика от бяло-жълти светлини на фарове и червени звезди на задните светлини на колите наоколо. Поемаме заедно с другите звезди по коридорите от светлоотразителни осови линии към дома на нашите приятели, където ще останем за около седмица. Из въздуха от климатика в колата – прозорците са затворени, защото газообразната смес над магистралата е с доста високо съдържание на отровни пушеци от изгаряния бензин наоколо, за да може да се диша безопасно – разговорът се върти около това как сме пътували и как се чувстваме. Ние питаме близо ли живеят и кога ще пристигнем – и без това през прозорците на колата се виждат само осови линии и гирлянди от светлини, което изостря нетърпението ни за пристигане. Уверяват ни, че е близо. Близото се оказва четиридесет и пет минути с кола. И добре, че в късния час няма трафик. Ще трябва да свикваме с американските мерки за близо и далече. То нали и инчовете им по дълги от сантиметрите и милите - от километрите. С десен мигач се отцепваме надясно от светещите осови линии на магистрата и навлизаме в квартал с едноетажни приятелски близо една до друга къщички, колата, като че ли се полутва наляво-надясно из уличките за пет минути и прегазвайки бавно двама “легнали полицая” спира пред една от къщите с десетина стъпала до високо разположения вход.
Изкачвайки стълбите, влизаме в първата за нас калифорнийска къща, дом на нашите приятели от няма и половин година, който ще бъде и наш дом за няколко дни. След стандартните обяснения – тук ще спите вие, това е тоалетната, а това е кухнята – разтоварваме саковете и раниците и излизаме през задния вход на двора.
Дворчето е малко и спретнато, с десетина стола наклякали в гостоприемен безпорядък около две маси на площадката зад къщата, след която, в тъмното, лежи задължителната за всички американски дворчета, които ще видим, ниско подстригана трева. Разполагаме се под отрупания със слънчево жълти, под светлината на лампата, плодове лимон и разговорът помежду ни напуска забързаното и накъсано русло на оживлението и приема спокойствието на звездната нощ. Нашите приятели, вече в ролята на домакини, предлагат нещо за вечеря и бира. Бирата приемаме с удоволствие, още повече, че Пол си я прави сам.
Първите глътки бира на американска земя увеличават приятните усещания от няколкото часа тук. Бирата на Пол е по-различна от тази, с която сме свикнали в България – по-гъста и с леко медено-сладък вкус. Той е горд със собственото си производство и ние не пестим комплименти. И без това ни хареса. Разговорът помежду ни започва да притваря уморено очи и май ще трябва да лягаме. Вече е два часа след полунощ, но разликата в часовите пояси ни държи будни. Някакво движение пресича дъното на двора и втренчените на всички ни натам погледи виждат някакво животинче с размер на котка и с удивително напомнящ на плъх външен ви. Опосум! Изненадани сме да видим в градината единствения двуутробен бозайник в Америка още с пристигането си. И то в средата на многохиляден град.
Още много неща ще видим и вкусим за пръв път тук. Може би и затова ще останем леко разочаровани, но влюбени и запомнили завинаги тази далечна земя – както и първата си любов. Сънят не бърза да ни понесе на крилете си. Като че ли сънищата ни са останали там някъде над България, не са успели да хванат самолета и трябва доста да се полутат над безкрая, докато дойдат и ни намерят на другата страна на света. Двата дни са толкова препълнени от нови впечатления, че разгънатия за легло диван, на който ще спим, събира удобно телата ни, но ще ни отнеме време да нагънем под клепачите си многото картини от двата последни дена.
No comments:
Post a Comment