За книгата

"Когато започнах да чета книгата на Пламен Петров бях много приятно изненадана да открия литературния талант на моя ученик от Английска гимназия „Гео Милев” в Русе. В жанрово отношение тя може да се определи като пътепис, но е толкова увлекателна, че с нетърпение очакваш следващата глава и ставаш съпричастен с откритията и преживяванията на героите.

Разказът започва с българската действителност и налага леко ироничен, понякога по-остро критичен тон, който присъства в цялото повествование. Усеща се болка и тъга, породени от българските неуредици, копнеж към по-добро и надежда, че бъдещето ще бъде такова, за каквото героят мечтае. Пътеписът е начин той да се вгледа в себе си чрез съпоставка на всяко ново изживяване.

Описанията на посетените места и случващите се събития са оцветени с интересни препратки и факти, които правят разказа жив и емоционален. Авторът използва различни литературни прийоми, самобитни метафори и като че ли води диалог със себе си, в който прозира самоирония и понякога горчив хумор.
Удивлява се от постиженията в тази огромна страна, където понятията за пространство са невероятно различни от нашия свят и усетил динамиката на времето, успява да я направи видима чрез живописни картини, сравнения и алегории. Възхищава се от красивото не само  в посетените места, но и в човешките взаимоотношения и прави открития за един стил на живот, в който цари ред и хармония, непрестореност и съпричастие.

„Сватба в Калифорния” се чете на един дъх. Имаш чувството, че пътуваш с героите, опознаваш един нов свят, копнееш да станеш част от него и все пак изпитваш носталгия по родното. Защото колкото и обогатен да се връщаш, ти си българин."

Йорданка Ненова,

председател на "Училищна асоциация за глобално образование"

За хората и хапчетата

Слънчева майска сутрин през 2008. Вървя в Русе по главната над Халите с букет рози в посока Баба Яга. Тъкмо започвам да се чудя, кого ли от випуска ще видя първи, когато забелязвам, че редом с мен в същата посока  вървят Таня и Пламен /Пацо/. Виждаме се отново след – мисля - 20 години. По случая Таня се урежда като първа от всички дами, посетили евента, с червена  роза. Пацо влиза в ролята на главен фотограф на събитието. Главен, защото всички имаме щракалки, от които понякога излизат и снимки, но неговият случай е по-специален.

За по-недосетливите, става дума за юбилейна среща на випуск 1978. На нея научавам за книгата. След срещата прочитам 204-те страници за уикенд. Главно по нощите, за неудовлетворение на спящите около мен. Още седмица след това се смея по коридорите, сещайки се за пасажи от прочетеното. Околните ме питат дали не съм глътнал някакви хапчета по грешка и в по-голямо количество от препоръчителното.

Казвам си, че същите хапчета - оригинално дозирана смес в стил Алеко, Йовков и Талев - няма да е лошо да глътнат и други хора. Колкото по-вече хора - толкова по-добре. За хората и за хапчетата. Е да, ама кой да ги насипе в опаковката и да ги предложи на хората? Не се сещам, не съм от този бранш. Чудя се още 2 години.

Дъждовна есенна сутрин през 2010. Случаят ни среща с Йордан  /Даката/ след 12 хиляди дни - броил съм ги. Седим в едно кафене на Храдчани в Прага, на кафе и чай - голяма разпивка си е. Скачаме от тема на тема, споменавам и за книгата. Разбирам, че за разлика от мен Даката вече е опаковал хапчета. Разделяме се в стил „Maybe, baby…..”, но чувствам, че заверата е станала. Само че чувства не са достатъчни, трябва „екшън”. До тази фаза стигаме след още 6 месеца.

Второто издание на книгата излиза в електронна форма на 19.03.2011, на рожденния ден на Таня. С нова корица, с рецензия от г-жа Ненова. Печатното е в ход. Заверата проработи, благодарение на Даката хапчетата са опаковани. Какво ще стане с тях, зависи сега от всички нас.

Любомир Парушев