Отново получаваме подарък. Империите и младостта. Американски клошар. Внимавайте с мечтите. Котарак във винарна.
На вратата звънва същата позната ни и непроменена от преди пет години широка усмивка и закачливо-бляскави, като на шестгодишен палавник, очи на високия и все тъй слаб Джереми. След него, също усмихната, дребничката русокоса Лекси – съпругата му, с която не сме имали удоволствието да се срещнем. След дежурните прегръдки и запознанство с Лекси, разтоварваме багажа от наетата “Тойота” и се настаняваме в задния двор.
Джереми вади от багажите книга и отново получаваме подарък. Този път сме наистина притеснени. Ние не носим нищо, с което да “върнем жеста”. Приемаме книгата с извинения и благодарности едновременно. Това е отново албум, но с картини и скулптури от Ремингтън. Не оня, по-известният в България с пушките и пишещите машини, а художникът Фредерик Ремингтън. Той е обикалял Дивия запад в края на деветнадесети век и е рисувал истински индианци, каубои, диви коне и бизони. Произведенията му се считат за най-автентично пресъздаващи живота по тези земи преди около сто и петдесет години.
Чак сега разбираме защо получаваме такива подаръци. Хубавият подарък е този, който дарява и даващия го и получаващия го по равно с удоволствие и радост. Нашите приятели, естествено, искат да ни подарят нещо за спомен от Америка и тях, но най-важното е, че се гордеят със страната си и историята й. Може и да не е толкова древна като нашата на Балканите, губещата се далеч назад във времето на неолита и траките, през демократична Гърция, станала част от огромната Римска империя, търпяла набезите на безброй варварски племена, станала част от Византийската империя, преживяла и оцеляла разрасналото се бурно море на Османската империя... Едно огромно и разпиляно, прашасало и носещо повече грижи, отколкото радости наследство от богатите, но разорени мащехи, при които е живял и страдал древния ни народ. Но и американците се гордеят с тяхната млада държава. И има защо. Младостта си е младост. По лицето на историята им бръчките от войни и страдания, въстания и кланета, разрушения и погроми са много по-малко. И усмивката на държавата им е все още по младежки самоуверена и щастлива.
Напразно се притеснявахме за вечеря и какво точно да приготвим. Джереми и Лекси отварят пакети с чипс и някакви бисквитки, и разговорът ни преминава в хрупане и покани да си вземем и ние. Тук никой не очаква, че домакините са длъжни да го хранят и поят до пълно разорение – ако има – ядеш, ако няма и си гладен – си купуваш. Все пак изпиваме бирата под пълнещото се с черното мастило на нощта небе и уморено разреждащите се думи на разговора. Като временни домакини настаняваме гостите си за спане и разпъваме дивана – утре ни чака четири-пет часова магистрала – на юг към Лос Анджелос. До там няма да стигнем, но ще се приближим поне.
Точно преди да ни погълне сънят, чуваме някакво дрънчене пред къщата. Нали сме оставени за стопани, сетивата ни са изострени и чувството ни за отговорност ни изстрелва до прозореца. През него, на осветената улица, виждаме клошар да си избира от поставените от нас на тротоара за изхвърляне бутилки и кутии. Човекът внимателно взема по нещо и го слага в явно открадната от някой супермаркет голяма и вече почти пълна количка на колела. Докато се чудим дали е редно и разглеждаме през пердетата първия американски клошар, когото виждаме в действие, човекът, избрал, каквото избрал, пренарежда старателно останалото и, подсвирквайки си тиха мелодия, отминава на път към съседските отпадъци. Не мислим, че е проблем да си вземе от нашия боклук и да изкара някой и друг долар от предаването на алуминиевите кутии за рециклиране. Фирмата, която ще изпрати камион, за да прибере останалото на сутринта, нали ще направи същото. Успокоени се връщаме отново към временно изоставените си в разбърканите завивки сънища на дивана.
Утрото свършва бързо – след едно изпито кафе и по един хвърлен сак в колата. Нагласяме автоматичния часовник да включва лампите в осем и да ги изключва в един през нощта – докато отсъстваме четири дни, светлината да имитира човешко присъствие в къщата, проверяваме дали сме заключили и затворили всичко и тръгваме. Лекси ще играе навигатор. Те с Джереми са от Вермонт и пътищата тук са им познати колкото и на нас. Проблем няма – само трябва да се измъкнем през града и да хванем магистрала 101. Скрита зад разгънатата карта, Лекси ни измъква от Окланд и попадаме в задръстване. Първото ни задръстване тук. Колите, опрели нос в ауспух, пълзят с пешеходна скорост на юг. След като за десетина минути се преместваме на няма и километър, започваме да се чудим дали ще успеем да пристигнем навреме за сватбената церемония след три дни. Изведнъж някаква магия разпръсква колите и ни засилва с максимално позволената скорост от около 110 км/ч. Прехвърляме се малко по на изток по друга магистрала и зачестилите указателни табели с надпис “101 юг” карат Лекси да сгъне картата и да се съсредоточи върху пакетчето с бисквитки.
Стъпили на магистралата, потъваме в скуката на еднообразното пътуване. Наоколо няма нищо за гледане. Коли, коли и отново коли. Автомобилен свят. Заобиколени сме от различни по марки и външен вид коли, камиони и мотоциклети. По многолентовата магистрала всяка кола си търси място на пътя съвсем хаотично. Черният “Додж” от най-дясната лента решава, че средната лента е по-празна и по-удобна и под носа на една цистерна пресича три ленти и доволно се настанява в средната. Ръждиво-червеникавият, доста възрастен “Форд”, някъде отляво е решил да пресече целия път в обратна посока и си търси място някъде надясно. Нито една кола не се стреми да се движи вдясно, а през целия път сменя леви с десни ленти, търсейки си най-удобната. Толкова здрава плитка заплитат невидимите следи на сновящите ту вляво, ту вдясно автомобили, че е истинска изненада как успяват да избегнат фаталните за ламарините допири на пътя.
Покрай нас по целия път хвърчат табели и рекламни билбордове. В малкото късче небе над претъпканата магистрала постоянно прелитат самолети – огромни трансконтинентални лайнери на високо и малки няколкоместни витлови самолетчета току над магистралата. Целеустремено засилени заедно с другите коли в мравешки единна колона на юг гълтаме километър след километър, извинете, миля след миля и магистралата, откъснала се от покрайнините на огромните градове изтънява, губейки няколко ленти, а автомобилният трафик намалява до спокойно темпо. Появяват се табели, упътващи ни да се отбием вдясно по булевард “Силиконова долина”. Защо ли я наричаме “силиконова”? Свикнали сме да асоциираме силикон с пълнеж на женствени атрибути предимно. А и българската дума, еквивалент на английската силикон, е силиций. Точният превод би следвало да е “Силициева долина”. А и тук поставят силиций в чипове, а не силикон в гърди. Но грешката е станала правило и всички вече наричаме долината “силиконова,” без да се замисляме, че сме имали българска дума за нея. Пропускаме отбивката за Силиконовата долина – Меката на електрониката и технологиите от бъдещето.
Добре, че магистралата понамали скорост, за да видим повтарящите се, и бързо изчезващи от погледите ни досега, бели табели с някаква глоба. На табелите с едри букви е изписано, че глобата за замърсяване е хиляда и пет долара. Доста солено излиза тук изхвърлената опаковка от прозореца на колата. Сигурно и затова никой не хвърля нищо наоколо. Или не само за това? И то каква глоба – хиляда и пет. Хилядата добре, но тези пет за какво са...?
Единственото по-интересно нататък по пътя е затворът, покрай който минаваме. Тридесетина километра преди да го достигнем, табели ни насочват, че напред се намира затвор. Изглежда за улеснение на роднини и приятели, идващи на свиждане. То, ако не бяха табелите, нямаше и да го забележим. Току до магистралата са подредени еднотипни и едноетажни, спретнато изглеждащи постройки, заобиколени от свежо окосена трева. Хора не се виждат и само едва забележимата бодлива тел по високата ограда издава предназначението на зеления оазис. Няма на кого да дойдем на свиждане тук и, посетили само с поглед наричаното тук “изправително заведение”, подминаваме на юг.
Неусетно изминават четири часа магистрално фучене и се появяват надписи, че наближаваме Сан Луис Обиспо. Тук ще трябва да напуснем магистралата и след двадесетина мили (на една крачка за тукашните разстояния) да стигнем Камбрия. Историята със Сан Луис Обиспо е цяла мистерия. Преди десетина години си закачихме една черно-бяла снимка, правена през 1950 г., на дюните в Нипомо. Снимка като снимка – малко пясък и отгоре бяло облаче. Но от Калифорния. Току погледнем към нея и си казваме – “Някой ден ще сме там.” Най-обикновена мечта. Как ще отидем там – то не е Париж или Лондон, не е Ню Йорк или Лос Анжелос. Няма летище, няма гара, няма пристанище. Градче, по-малко и от Лясковец. А в Лясковец поне гара има. Отвъд дюните, на снимката, не се вижда, но там е Камбрия. Там, накъдето сега сме се запътили. А когато лепнахме снимката, не бяхме и чували за Камбрия. Дори Бетси и Пол не са се познавали. Снимката и мечтите ни са измолили от съдбата това пътуване. И ето, мечтата ни се сбъдва - отиваме там, зад дюните. Добре, че не си сложихме снимка на сибирска тайга. Сами разбирате, опасно е – мечтите понякога се сбъдват. Така че, внимавайте за какво мечтаете и какво окачвате по стените – вещите и духовете се обединяват в съюз и градят съдбите ни съобразно действията и помислите ни. Желанието за красота, дори и след продължителна и болезнена бременност, ражда щастие, а омразата и мрачните мисли – мъка и самота.
Сините табели след Пасо Роблес, десетина километра преди да достигнем до Сан Луис Обиспо, ни изхвърлят на запад от магистрала 101 и по път 46 навлизаме по тясното шосе в незаселена и рядко пресичана от колелата на автомобилите хълмиста област. Пътят ще ни изведе точно там, зад дюните от снимката. За пръв път виждаме истинската, непроменена от човешката мания за строителство плът на Калифорния. Заоблените хълмове са покрити със сламено-руса, изгоряла под слънцето на лятото трева. Дали заради близостта на Холивуд оприличаваме земите наоколо по форма и цвят с блондинка от треторазряден филм? Сигурно. Земята наоколо, дори и опечена от горещото небе, не заслужава това сравнение. Много е просто да нарисувате картината, през която пресичаме с “Тойота”-та хълмовете наоколо. Разделете листа с една вълнообразна линия приблизително на две. Запълнете горната част с небесно синьо, а долната с боя за коса “Велатон” номер 12/0. Слагате някое и друго тъмно зелено, почти черно петно за редките групички дъбови дървета между гънките на хълмовете и по голите им темета, и… вече знаете какво виждаме през прозорците на колата. Навлизаме все по-навътре в русите коси на Калифорния и по хълмовете се забелязват свободно пасящи стада крави. Какво ли пасат в тая суха трева? Хора и градове не се виждат никъде. Очите ни за пръв път си почиват в меките форми на природата след изморително пъстрите урбанистични изгледи от последните дни.
След един от завоите сухите пасища свършват и пред нас се откриват грижливо сресаните в прави редове с лозови насаждения хълмове на прочутата с вината си Калифорния. Нали отиваме на гости, в родителите на Пол, и Джереми е решил да спрем някъде, за да купим бутилка вино. Собствениците на лозята сами правят вино и в домовете си, разположени насред лозята, предлагат вино за дегустация. Ще спрем някъде да дегустираме няколко вида вино и понеже Джереми ще купи бутилка, тези няколко глътки ще ни излязат безплатни. Избираме от подканящата до пътя табела винарна “Големия дъб” и свиваме вдясно през аптекарски подредените и без една тревичка лозя нагоре по хълма. Спираме на върха, под един наистина огромен дъб, извисявал се тук на най-високото, още когато Калифорния е била част от Мексико, и излизаме малко схванати от четиричасовото седене в колата.
През горещия паркинг влизаме в широко отворената врата под люлееща се на две метални вериги табела “Винарна Големия дъб”. Стаята е просторна, с две срещуположни, остъклени от пода до тавана, стени. Покрай отрупаната с винени бутилки стена вдясно са наредени бар-столчета пред масивен дъбов плот. Наоколо няма никой, освен огромен и рошав котарак, спящ в тесен за него панер в ъгъла на плота. Нашето присъствие и дори чесането зад ушите му не са достатъчни да отворят очите му от следобедната дрямка. Чакането си запълваме с разглеждане на насрещната стена. Тя е отрупана с картини, реклами за вина и грамоти от винарски изложения. Изложбените ни интереси са прекъснати от бодрото “Добър ден” на собственичката на винарната и лозята наоколо. Тя се извинява, че е сама и е излязла само да похапне. Нямаше нужда да ни казва къде е била, защото все още не е преглътнала. Опитваме от няколко вида вина. Собственичката хвали всичките и ни налива в големи стъклени чаши по една глътчица от всяко избрано от нас вино. Вината наистина са хубави. Ние не сме познавачи и трудно бихме направили разлика между “Каберне”-то на “Стария дъб” и на Кооперация “Гъмза” – Сухиндол, но виното ни хареса. Джереми купува бутилка червено, на нас дегустацията ни излиза без пари и след благодарностите, че сме се отбили и пожеланията да дойдем отново, излизаме да се поразтъпчем и огледаме навън.
Изпод огромната корона на дъба, под чиято сянка сме се настанили, навсякъде наоколо се виждат само лозя и горещо синьо небе. Под сянката на дървото горещината не се усеща така болезнено, но лекият ветрец движи листата с въздуха на отворена фурна. Жив човек не се вижда наоколо. И кучета няма. Рано е за гроздобер и слънцето спокойно е оставено да налива сладки лъчи във висящите по разпъналите се под горещината му лозя гроздове. Излизаме от предразполагащата с топлината и сянката си към мързел картина и сме отново в колата.
