В светлината на думите

Всички живеем.
Сред нас обаче има някои благословени с дарбата да забелязват и тълкуват какво им се случва. А има и още по-благословени (като автора на този пътепис), които търсят и намират най-точните думи за забелязаното и разтълкуваното.
Те щедро споделят с нас тези думи - и така и ние забелязваме, и ние тълкуваме, и сякаш ставаме някак си повече живи.
Приятно четене!


От издателите

Tuesday 29 March 2011

Първи впечатления от Калифорния

Посрещат ни приятели. Американски разстояния.

Как кацнахме, през къде минахме, как си взехме багажа – всичко това остана в мъглата от адреналин, паднала от всепогълналото ни чувство за сбъдната мечта. Сред многото глави на посрещачите виждаме само усмивките на нашите приятели. Излизаме от зоната за сигурност и попадаме в прегръдките на презокеанските си невиждани от две години приятели. Тайно и почти невидимо се просълзяваме и думите ни се провират леко посмачкани през свитите ни гърла. То думите са малко – повечето са щастливи възклицания.
Разпределяме си солидарно багажа и по застлания с мокет под тръгваме към изхода. Излизаме, не, не излизаме, а влизаме в огромен паркинг и за наше учудване след няма и петминутно провиране между редиците от коли, намираме точно нашата. Не нашата, естествено, а тази на американските ни приятели, едната от двете, които имат. То тук, като проходиш и тичаш в магазина да си купиш първо кола.
Товарим багажа и натежали от надежди и пътища тела в неизвестната за нас американска марка кола и се запътваме към изхода. Бетси, колата е нейната и тя кара, подава едно листче на паркинга, плаща няколко долара, и излизаме в прохладната и първа за нас калифорнийска нощ.

Попадаме в центъра на чезнеща в безкрая на тъмнината спирална галактика от бяло-жълти светлини на фарове и червени звезди на задните светлини на колите наоколо. Поемаме заедно с другите звезди по коридорите от светлоотразителни осови линии към дома на нашите приятели, където ще останем за около седмица. Из въздуха от климатика в колата – прозорците са затворени, защото газообразната смес над магистралата е с доста високо съдържание на отровни пушеци от изгаряния бензин наоколо, за да може да се диша безопасно – разговорът се върти около това как сме пътували и как се чувстваме. Ние питаме близо ли живеят и кога ще пристигнем – и без това през прозорците на колата се виждат само осови линии и гирлянди от светлини, което изостря нетърпението ни за пристигане. Уверяват ни, че е близо. Близото се оказва четиридесет и пет минути с кола. И добре, че в късния час няма трафик. Ще трябва да свикваме с американските мерки за близо и далече. То нали и инчовете им по дълги от сантиметрите и милите - от километрите. С десен мигач се отцепваме надясно от светещите осови линии на магистрата и навлизаме в квартал с едноетажни приятелски близо една до друга къщички, колата, като че ли се полутва наляво-надясно из уличките за пет минути и прегазвайки бавно двама “легнали полицая” спира пред една от къщите с десетина стъпала до високо разположения вход.
Изкачвайки стълбите, влизаме в първата за нас калифорнийска къща, дом на нашите приятели от няма и половин година, който ще бъде и наш дом за няколко дни. След стандартните обяснения – тук ще спите вие, това е тоалетната, а това е кухнята – разтоварваме саковете и раниците и излизаме през задния вход на двора.
Дворчето е малко и спретнато, с десетина стола наклякали в гостоприемен безпорядък около две маси на площадката зад къщата, след която, в тъмното, лежи задължителната за всички американски дворчета, които ще видим, ниско подстригана трева. Разполагаме се под отрупания със слънчево жълти, под светлината на лампата, плодове лимон и разговорът помежду ни напуска забързаното и накъсано русло на оживлението и приема спокойствието на звездната нощ. Нашите приятели, вече в ролята на домакини, предлагат нещо за вечеря и бира. Бирата приемаме с удоволствие, още повече, че Пол си я прави сам.
Първите глътки бира на американска земя увеличават приятните усещания от няколкото часа тук. Бирата на Пол е по-различна от тази, с която сме свикнали в България – по-гъста и с леко медено-сладък вкус. Той е горд със собственото си производство и ние не пестим комплименти. И без това ни хареса. Разговорът помежду ни започва да притваря уморено очи и май ще трябва да лягаме. Вече е два часа след полунощ, но разликата в часовите пояси ни държи будни. Някакво движение пресича дъното на двора и втренчените на всички ни натам погледи виждат някакво животинче с размер на котка и с удивително напомнящ на плъх външен ви. Опосум! Изненадани сме да видим в градината единствения двуутробен бозайник в Америка още с пристигането си. И то в средата на многохиляден град.

 
Още много неща ще видим и вкусим за пръв път тук. Може би и затова ще останем леко разочаровани, но влюбени и запомнили завинаги тази далечна земя – както и първата си любов. Сънят не бърза да ни понесе на крилете си. Като че ли сънищата ни са останали там някъде над България, не са успели да хванат самолета и трябва доста да се полутат над безкрая, докато дойдат и ни намерят на другата страна на света. Двата дни са толкова препълнени от нови впечатления, че разгънатия за легло диван, на който ще спим, събира удобно телата ни, но ще ни отнеме време да нагънем под клепачите си многото  картини от двата последни дена.

Monday 14 March 2011

Тръгването

Колебаем се. Едва не се загубихме. Отлитаме.

Поканиха ни на сватба. На сватба в Америка. В Калифорния. Е, не в Холивуд, но в “златния” щат, все пак. Ние по сватби не ходим. Не ни харесва да ни разкарват насам-натам подир младоженците като мечка по панаир. Резултатът от една сватба е винаги тълпа преяли и попрепили роднини и приятели с мътни погледи, измачкани костюми и с походка на току-що слезли от лодка. На булката се подуват краката от тесните обувки, а на младоженеца от многото “горчиво” на финала на церемонията му се иска само да полегне някъде, забравяйки си задълженията за първата брачна нощ, и да не стане до вдруги ден. И дано сънищата да отмият всички потни и зачервени лица, оплитали го през целия този “незабравим” ден с двусмислените си лепкави погледи.
А и защо ли ние хората вдигаме толкова много шум за няма нищо? Тъй и тъй половината от браковете завършват в съда – на тебе хладилника, на мене печката, а децата – тъщата да ги гледа. Доколкото бяхме чували, американските сватби се състоят от кратка церемония в черква, по една чаша вода накрак и всички по живо, по здраво обратно, а младоженците - на сватбено пътешествие. Но пък ще видим Америка, нали? Доста дълго се колебахме дали да приемем, но след като получихме парите за билетите, колебанията ни свършиха с бързината на последния аванс от заплатата за месеца.
Боядисахме двете тераси в жълто, купихме два сака за по десет лева единия, хвърлихме по някой кат гащи и чорапи вътре, поръчахме на децата да плащат сметките и тръгнахме. А, да, купихме си и чадър – прогнозата за времето в Милано, според Интернет, беше за гръмотевични бури с кратки превалявания. Първата крачка по дългия път за бленуваната Америка минаваше през Италия.
Като начало трябваше да се доберем до летището в София. То до София лесно – а после с торбите до летището? Добре, че приятел предложи да ни закара с кола. И така, товарим саковете в багажника и тръгваме по горещия асфалт през опечения, като над подпалено стърнище юлски въздух към София. Малко остана да не пристигнем. Естествено е, че се объркахме. Все пак в България сме, всичко ни е познато, но... Тук винаги има едно “но”. Или две-три “обаче” и едно “ако”. Най-малко. Летището се вижда – ето го пред нас. Но като не можем да се ориентираме по кой път да свърнем... Нито една табела не показва накъде е пътят за летището. То по нашите пътища не останаха много табели – нали и предприятията за преработка на метални отпадъци (и не толкова отпадъци) трябва да работят. Предприемчивият българин смъква табелите и ги продава като вторични суровини. Какво да се прави – трябва да се изкарва за хляба някак си.
Не могли да улучим на лотариен принцип пътя за летището, спираме и питаме един полицай. Май сме се отклонили доста, защото полицаят, с неприсъщо за длъжността му чувство за хумор, на свой ред ни пита: “Кое летище? Пловдивското, ли?”. Упътени от най-знаещия пътищата наоколо, навъртели десетина километра по пътя за Пловдив, се връщаме с нарушаваща правилника за движение маневра с разрешението на полицай-шегаджия и успяваме да намерим софийското – за което сме тръгнали – а не пловдивското летище.
Пред летището – паркинг. Пристигнали сме по-рано и въпреки двулевовата такса на час за паркинга, паркираме си без да роптаем – няма сега заради няколко надника да се откажем, я. Никога не сме били тук и отново, след опита да се оправим без питане по пътя, се гласим да питаме. Кого ли? Точно срещу входа, на най-удобното за влизащи, но незнаещи пътници, в средата на чакалнята стърчи кабинка с надпис “Информация”. Забутваме в ъгъла за момент затвърдения си скептицизъм относно услугите у нас, изцеждаме, незнайно от къде останали, две-три капки наивност и питаме хрупкащата солети, седяща под надписа “Информация” жена с приветливото и подканящо като на сфинкс лице. Питаме просто и ясно – “Имаме билети от “Алиталия” за Милано, какво трябва да направим?”
По нетрепналото изражението на сфинкса си помислихме, че явно глухата информаторка не ни е видяла. Или може би счупи зъб със солетите и не смее да отвори уста. Точно решаваме да питаме отново и тя отваря уста, и издъвква покрай солетите няколко залъка думи,  от които разбираме само “два часа преди полета, там отзад”, и с врътването си на стола обявява разговора за приключил. Знаехме си, питането тук не помага. Оправяме се някак си, все пак една шепа летище – гледаме какво правят другите – и ние така, и по залепената за високата врата на самолета стълбичка, провирайки се между две усмихнати стюардеси, се качваме на самолета за Милано.
След като се насаждаме някак си в тесните (добре че сме дребнички и слабички) седалки и закопчаваме коланите, самолетът събужда звяра в себе си и прогонва доскоро мъркащото в него котенце, търтва по пистата, насочва нос към вече посмъкналото се на запад слънце - и той, миличкият, бърза да махне с крило за сбогом, както и ние, на иначе почти красиво изглеждащите от въздуха околности на София - и ни понася към мамещо ни там, далече, далече на запад. Краката ни увисват, както увисваха от люлката, завързана на ореха преди много, много години, и всичко под нас започна да се смалява, докато се завива свенливо с проскубаната вълна на рехавите облаци, скривайки се от неплачещите ни на раздяла очи. Мъчим се да гледаме напред, но там слънцето пари погледите ни с разтопено злато и очите ни не могат да се задържат за повече от едно премигване. Но надеждите и мечтите ни са устремени и като автопилота на самолета не се мръдват и на градус от “натам” - ами да, на запад, накъдето вече летим, всичко е красиво и златно. Надяваме се, де.