НЕПУБЛИКУВАН ДОСЕГА РАЗКАЗ ОТ ПЛАМЕН ПЕТРОВ
Като бонус за читателите на блога публикувам разказ,
който е включен в друга, недовършена и непубликувана книга - автобиография на
Пламен Петров.
Декември е
най-дългият месец в календара. Започва още преди Никулден и остава няколко дни
от началото на януари. До Атанасовден. По стар стил. Понякога и ден-два след
това. Всичко зависеше от виното и снега. Така де! Не бърза да си тръгва. Има месеци с по
две-три шепи дни, колкото да си умиеш очите, а декември е със седмици по-дълъг.
Ако седнем на една декемврийска маса и броим вечерите около печката, то този
месец е колкото юни и юли взети заедно. Дълги са декемврийските нощи.
Идването на
декември се познава лесно. Първата сутрин от месеца водата в котлите замръзва и
вече няма да се размрази чак до Йордановден. Прасетата започват да грухтят
неспокойно от тъмно и докато не преполови деня не спират да обикалят нервно
кочините. Небето побелява, завива селото и започва да посипва грешните кални
петна, от които Бог някога е сътворил човека, с бяла тишина и заживява в
спокойствието от преди петия ден. И небето, и земята се сливат в една голяма
бяла покривка, застлана за празничните трапези. Къщите увисват в нищото,
закачени за небето със сивкавите пушеци на комините и оставят на времето да ги
люлее през безкрайното мълчание на нощта. Дните са къси и мрачни, а нощите
дълги и светли от белия сняг наоколо. Струва ти се, че декември няма дни и
нощи, а живее само в омагьосаното зазоряване на дългото развиделяване. Месец и
половина само сутрини и вечери. Не му трябват дни на декември. Дните са за
работа, а декември не е от месеците, които се задъхват или превиват потен гръб.
Като март или септември, да речем. Лежи си под топлата завивка на снега и
най-много да разкърши снага през гравираното от стъпките на кокошките заледено
дворче до бъчвата за нова кана с вино. Тишината пълни стаите под затиснатите
със сняг покриви с пращенето на горящите цепеници и дворовете със скърцащите
върху замръзналия сняг стъпки. Тихо е. Ако погледнеш нагоре към късащите от
плътта си облаци, ще чуеш как всяка снежинка пада с лека въздишка върху земята.
Бавно и с достойнство стъпва декември през пъртината на снежните дни. А и
как иначе? Трудно се върви през дълбокия сняг. От пълните с вино бъчви месецът
крачи с гъвкава в коляното, но малко неуверена в глезена стъпка по тясната
пътека. Няма за къде да се бърза. Снегът е дошъл и ще остане. Не можеш го
изгони докато не изпие виното от избите.
Моят декември също не бързаше за никъде. Едно дете нямаше какво да прави в
студа навън. Най-много да ме пратят да донеса дърва за печката или преди вечеря
да извадя от качето в мазето туршия. Дърва се носеха лесно, но вечер в мазето
си беше страшничко. В полумрака от ниския таван стърчаха най-различни дървени и
железни инструменти с неизвестно и тайнствено за мен предназначение. Докато
стигна до туршията в дъното трябваше да заобикалям обесени сплетени венци лук и
чесън, сушена чубрица, калъп заешка лой – за лекуване на гнойни рани, и да се
навеждам по пълните с прах и тайни, окачени на сухите греди кошници и да
заобикалям пробитите от дървояди сандъци с олющена цветна украса по капака и
ръждясали от солта на годините и неотварянето панти. И всичко това докато някъде
скрити отекваха стъпките на мишки. Или не бяха мишки… кой знае. А трябваше и да
бъркам с ръка под плетения от лозови пръчки похлупак и да вадя от студената
лигава течност пиперки и зелени домати. Страшничко си беше в тъмното. Нали
всички страхове на едно дете живеят в тъмното. А какво по-подходящо свърталище
от мазето в една къща. И могат да се съберат много. Всичките. Няма да стоят
отвън на студеното, я.
През зимата чешмата беше скрита под дебела ледена кора или по-скоро
разголена в целия блясък на водата. Водата се съблича през зимата. И всичко,
всичко скрито в ослепителната топлина на шуртенето и бълбукането се разстила
пред очите ви в ледената й показност. Забелязали ли сте, това между другото, че
вода скрита не остава? Прави, струва, все гледа да се покаже. Най-вече през
зимата. Без скришни места в дълбокото на тъмните й сенки. Заоблени форми от
прозрачносиня светлина.
И така ме пращаха тук-там и от време
на време. Въпреки че времето спираше. Но нали за това ме и пращаха – аз да
вървя, а времето да си чака.
Един ден ме
изпратили, както винаги когато трябвало да ме изгонят на две думи разстояние от
стаята или ако валяло отвън, да нахраня кучето. А то, миличкото и
неблагодарното, да реши да скочи насреща ми с широко отворено от глад и радост
сърце. А аз, инстинктивно, съм направил стъпка назад с огромните за моя крак
чехли, спънал съм се в тъмното на страха си и хлъц… езикът ми се захлопнал с плясъка на ударилата ме по петата
гума на чехъла и съм се приземил на обледената до стоманено синьо пътека аварийно
и с неспуснат колесник.
За цялото това
произшествие била виновна войната. Да, войната. Световната, нищо, че била
свършила отдавна. Заради войната фабриките се научили да правят гума. Много
гума. Но войната свършила, а заедно с нея и търсенето на гуми за камиони и
самолети. Фабриките се чудили известно време какво да си правят гумата и като
видели босоногия народ, започнали да правят гумени цървули. Та и до сега. Та
точно с такива гумени цървули, изрязани на чехли съм бил обут тогава. Но те,
войните, нали затова се водят – да объркват стъпките и говора на хората.
И, ей тоя
декември, не помня точно годината, съм спрял да говоря. За няколко години. Не
че съм онемял, но отворел ли съм уста и думите се плашели да излязат. От
кучето. Запъвали се с две ръце зад езика ми и си стояли там. Само в главата.
Говорел съм си, но наум. Дори съм крещял. Но никой не ме е чувал. Ама те и
преди не са ме слушали. На децата не се обръщаше внимание тогава. Все още ги
нямаше сегашните психолози и психиатри. И педиатри, а други педи- представени
нямаше, но хайде, друга тема. Децата си растяха бързо и здраво като бурен в
дъното на градината – без плевене и окопаване. Само с дърпане на уши. И съм
започнал да трупам думи в мълчание – като в бент на река.
Думите на тишината
плуват в най-дълбокото на вира. Мълчат като риби и дума не обелват. Те, думите,
не са лук, че да ги белиш люспа след люспа. Нищо, че, понякога, като ги чуеш
изричани една след друга, те карат да плачеш. Един ден бентът ще се отприщи –
всички стени, рано или късно, падат – и думите ще литнат с плясък и крясъци –
жлътнати из синьото небе на звуците като слънчогледи.
За мен тишината на
зимата преминаваше на малкото прозорче към градината. Лежах си на леглото на
баба, забил лакти в сламеника, винаги миришещ на лято и шушнещ с думите на
отдавна замлъкнала жътва под мене, подпрял с длани брадичка и гледах с широко
отворени очи и стиснати устни навън. Не че ми беше лесно да лежа и мълча когато
заключените от кучето вътре в мен думи напират да излизат – Дали кучето не си
отмъсти, защото го държим вързано? Избра моите думи и ги стисна за гърлото ми
със здравия нашийник на отмъщението.
Но да мълчиш си
има и предимства - всичко виждаш и всичко чуваш. И това, което не искаш. А
понякога и неизреченото, и тъмнината… Вечерите идваха неусетно – без нито една
звезда – нали денят не беше видял слънцето. Небето просто омекваше – разтопен
восък от догарящата свещ на деня - подгъваше коляно уморено от взиране в
заслепяващата белота на снега и бавно покриваше земята с полумрака на сънищата
под спуснатите си клепачи.
Само небето
заспиваше. Под покривите шуртеше, с червения цвят на виното до нажежените
печки, животът на хората. Близо до огъня и далече от белотата на небесата.
Вечер се
нареждахме около масата за най-голямо неудоволствие на котката – баба я гонеше
навън, за да се освободи място и за децата в тясната стаичка. Не съм запомнил
много от тези вечери. Но бяха дълги и на топло, и дори децата не бързахме да си
лягаме. Това беше единствената топла стая. Като ръкавичка. Налагаше се от време
на време дори да отваряме вратата – отвън нахълтваше хапещия със студа си дъх
на зимната нощ, посипваше малък триъгълник снежинки върху чергата до прага и
дядо ми затваряше – той седеше до вратата и не обичаше студеното и снега.
Столът му беше опрян в стената под кандилото, палено само за църковните
празници, на най-светлото, под електрическата лампа. Тази прашна отгоре лампа
пръскаше хилавата си светлина до сенките по неравно измазаните стени. На
немощната лампа в борбата със сенките помагаше пламъкът от печката, когато баба
отвореше вратичката и слагаше ново дърво в устата на вечно гладния огън. Тогава
по стената отсреща се втурваха в изплашен безпорядък спасилите се от огъня
отблясъци, внезапно застиваха в червено, прихванали с пръсти пламнали фусти и вдигнали
наперен поглед, и заедно, хванати за ръце, затропваха в насечен ритъм на
ръченица – беззвучно, на босо и когато баба затваряше устата на огъня, със
ситни забързани стъпки на освободени роби изчезваха в нощта навън. Колко ли
светлина се крие избягала в тъмното? Цялата. За няколко слънчеви дни – в такава
нощ… От прозорчето само виждах как се плъзваше към градината и през голите
клони на крушата попиваше в нощта. Светлината се крие в тъмното. От деня и
погледите.
Дългите
декемврийски вечери…
Отново вали.
Снегът бавно, почти по ангелски безтегловно, пада от небето, не, по-скоро се
промъква беззучно, да не събуди нощта, през въздуха и ляга уморено на хълбок,
като че ли слиза завинаги, на земята. Най-доброто време за небесата и небесните
да се настанят при нас, долу. Посивелият от времето, пролежано на земята, и от
дима на комините сипещ се отгоре му, сняг заблестява затрупан под нови бели
кристали натрошена светлина. Искряща в тъмното.
Вървя по пътеката
към вратичката на двора и колибата на кучето и под стъпките ми се разпръскват
снежинки пухкав бял прах. От изгорелия високо в небето огън на тишината. Пепел
от изгорели звезди. Сред които стъпвам уплашено.
Трябва да мина
покрай кучето. Друг път няма. Трябва и да се срещна с него, но не сега. Не и с
тези чехли. Не. Не сега. Тази среща ме чака занапред.
Дворът беше празен
и светеше в тъмното под тънката блеснала завивка на новия сняг. От камък на
камък, по пътеката през средата, вдигайки студени искри от снежинки, далече от
зъбите на вързания пазач на думите и двора, стигах до плевнята. Там ме чакаше
тъмното на пълната с шумолене на сухи царевични листа и стъпки на нощни
обитатели. Виното шурваше в светлочервена струя и пълнеше купата до черно със
снежно бяла пяна отгоре. Интересно. Пяната на виното беше бяла, като снега
отвън. Виното в тъмното на нощта беше черно като неизвестността, а вътре на
масата, в светлината на огъня, беше яркочервено, кърваво и живо, шумящо и
топло, пукаща жарава от сурови дърва със спомен за отминало лято. Какъв е
цветът на виното? А на снега?
Декември си
отиваше. Затваряше очи в последната си нощ – преминал от бялото на снега през
червеното на кръвта и се потапяше в черното, с винен оттенък, на нощта.
Тишината е най-мълчалива след празник. И утрото е най-светло след най-тъмната
нощ.
