Тръгването

Колебаем се. Едва не се загубихме. Отлитаме.

Поканиха ни на сватба. На сватба в Америка. В Калифорния. Е, не в Холивуд, но в “златния” щат, все пак. Ние по сватби не ходим. Не ни харесва да ни разкарват насам-натам подир младоженците като мечка по панаир. Резултатът от една сватба е винаги тълпа преяли и попрепили роднини и приятели с мътни погледи, измачкани костюми и с походка на току-що слезли от лодка. На булката се подуват краката от тесните обувки, а на младоженеца от многото “горчиво” на финала на церемонията му се иска само да полегне някъде, забравяйки си задълженията за първата брачна нощ, и да не стане до вдруги ден. И дано сънищата да отмият всички потни и зачервени лица, оплитали го през целия този “незабравим” ден с двусмислените си лепкави погледи.

А и защо ли ние хората вдигаме толкова много шум за няма нищо? Тъй и тъй половината от браковете завършват в съда – на тебе хладилника, на мене печката, а децата – тъщата да ги гледа. Доколкото бяхме чували, американските сватби се състоят от кратка церемония в черква, по една чаша вода накрак и всички по живо, по здраво обратно, а младоженците - на сватбено пътешествие. Но пък ще видим Америка, нали? Доста дълго се колебахме дали да приемем, но след като получихме парите за билетите, колебанията ни свършиха с бързината на последния аванс от заплатата за месеца.
Боядисахме двете тераси в жълто, купихме два сака за по десет лева единия, хвърлихме по някой кат гащи и чорапи вътре, поръчахме на децата да плащат сметките и тръгнахме. А, да, купихме си и чадър – прогнозата за времето в Милано, според Интернет, беше за гръмотевични бури с кратки превалявания. Първата крачка по дългия път за бленуваната Америка минаваше през Италия.
Като начало трябваше да се доберем до летището в София. То до София лесно – а после с торбите до летището? Добре, че приятел предложи да ни закара с кола. И така, товарим саковете в багажника и тръгваме по горещия асфалт през опечения, като над подпалено стърнище юлски въздух към София. Малко остана да не пристигнем. Естествено е, че се объркахме. Все пак в България сме, всичко ни е познато, но... Тук винаги има едно “но”. Или две-три “обаче” и едно “ако”. Най-малко. Летището се вижда – ето го пред нас. Но като не можем да се ориентираме по кой път да свърнем... Нито една табела не показва накъде е пътят за летището. То по нашите пътища не останаха много табели – нали и предприятията за преработка на метални отпадъци (и не толкова отпадъци) трябва да работят. Предприемчивият българин смъква табелите и ги продава като вторични суровини. Какво да се прави – трябва да се изкарва за хляба някак си.

Не могли да улучим на лотариен принцип пътя за летището, спираме и питаме един полицай. Май сме се отклонили доста, защото полицаят, с неприсъщо за длъжността му чувство за хумор, на свой ред ни пита: “Кое летище? Пловдивското, ли?”. Упътени от най-знаещия пътищата наоколо, навъртели десетина километра по пътя за Пловдив, се връщаме с нарушаваща правилника за движение маневра с разрешението на полицай-шегаджия и успяваме да намерим софийското – за което сме тръгнали – а не пловдивското летище.

Пред летището – паркинг. Пристигнали сме по-рано и въпреки двулевовата такса на час за паркинга, паркираме си без да роптаем – няма сега заради няколко надника да се откажем, я. Никога не сме били тук и отново, след опита да се оправим без питане по пътя, се гласим да питаме. Кого ли? Точно срещу входа, на най-удобното за влизащи, но незнаещи пътници, в средата на чакалнята стърчи кабинка с надпис “Информация”. Забутваме в ъгъла за момент затвърдения си скептицизъм относно услугите у нас, изцеждаме, незнайно от къде останали, две-три капки наивност и питаме хрупкащата солети, седяща под надписа “Информация” жена с приветливото и подканящо като на сфинкс лице. Питаме просто и ясно – “Имаме билети от “Алиталия” за Милано, какво трябва да направим?”

По нетрепналото изражението на сфинкса си помислихме, че явно глухата информаторка не ни е видяла. Или може би счупи зъб със солетите и не смее да отвори уста. Точно решаваме да питаме отново и тя отваря уста, и издъвква покрай солетите няколко залъка думи,  от които разбираме само “два часа преди полета, там отзад”, и с врътването си на стола обявява разговора за приключил. Знаехме си, питането тук не помага. Оправяме се някак си, все пак една шепа летище – гледаме какво правят другите – и ние така, и по залепената за високата врата на самолета стълбичка, провирайки се между две усмихнати стюардеси, се качваме на самолета за Милано.

След като се насаждаме някак си в тесните (добре че сме дребнички и слабички) седалки и закопчаваме коланите, самолетът събужда звяра в себе си и прогонва доскоро мъркащото в него котенце, търтва по пистата, насочва нос към вече посмъкналото се на запад слънце - и той, миличкият, бърза да махне с крило за сбогом, както и ние, на иначе почти красиво изглеждащите от въздуха околности на София - и ни понася към мамещо ни там, далече, далече на запад. Краката ни увисват, както увисваха от люлката, завързана на ореха преди много, много години, и всичко под нас започна да се смалява, докато се завива свенливо с проскубаната вълна на рехавите облаци, скривайки се от неплачещите ни на раздяла очи. Мъчим се да гледаме напред, но там слънцето пари погледите ни с разтопено злато и очите ни не могат да се задържат за повече от едно премигване. Но надеждите и мечтите ни са устремени и като автопилота на самолета не се мръдват и на градус от “натам” - ами да, на запад, накъдето вече летим, всичко е красиво и златно. Надяваме се, де.